"В" КАТО ВЕГЕТАРИАНЕЦ или ИСТОРИЯТА НА ЕДНО МАЛКО ДЕТСКО СЪРЦЕ
--- Първа глава ---
Беше Слънчева и ясна утрин когато малкият Иванчо се отправи с бодра стъпка към детската градина. Татко му го водеше за ръка, макар че той вече беше запомнил къде се намира любимата сграда. Иванчо отдавна беше голямо момче. Така му беше казал и татко му. А татко му ги разбираше тези неща, той знаеше какво е да си истински мъж, а и много други неща знаеше неговият татко. Но в тази прекрасна пролетна утрин мисълта на Иванчо беше заета с нещо не по-малко приятно от това да си истински мъж. Той се беше сетил за малката Веселка от детската градина. Ах, каква чудна усмивка имаше тя. Той често обичаше да я наблюдава и го правеше тайно, но не знаеше точно защо. Много пъти му се искаше да играят на разни игри, но не винаги смееше да се приближи до нея. Тя беше доста умно момиче и знаеше много неща. Понякога дори той се дразнеше когато тя бързо изпреварваше другите деца, с отговорите, които даваше на учителката. Но въпреки това тя пак му харесваше. Чудна работа. Почувства се малко глупаво, беше го срам. Но неочаквано погледът му беше привлечен от едно малко улично кученце и той бързо забрави за Веселка.
- Татко, хапе ли, виж колко е сладко! - зарадва се той.
- Не мисля, Ванюша, виж че е съвсем мъничко - отговори баща му.
- Ще отида да го погаля - задърпа се малкият палавник.
- Недей сега, нямаме никакво време, а и сигурно е пълно с бълхи и зарази. Не може да пипаш всички улични кучета. Знаеш че някои са опасни, нали!
- Знам татко, но ти каза, че това не е!
- Хайде, хайде, нямаме цялото време на света. Някой ден може да ти купя собствено кученце.
- Наистина ли татко? - зарадва се малкият Иванчо.
Баща му не отговори. Продължиха пътя си със забързана крачка. Изведнъж нашият малък приятел се присети за учителката си в детската градина. Тя беше много добра леличка. Е, караше им се понякога и беше строга, но майка му му беше казала, че така трябва. Добрият учител винаги е строг и винаги изисква. Но пък какви хубави песнички знаеше неговата любима учителка. Вчера дори пееха една много мила песен за майката. Иванчо се опита да си припомни текста на песента. "Ех, как беше: 'Моя, мила Мамо, сладка и добричка...'". Иванчо имаше най-добрата майка на света. Обичаше я от цялото си мъничко Сърчице и много му харесваше нежно да се сгушва в топлата й прегръдка. Неговата майка знаеше най-интересните приказки на света. И гласът й беше толкова омаен - той можеше с часове да слуша сладката и реч. "Сладка и добричка" - затананика си отново той.
- Какво жужиш като пчеличка? - засмя се изведнъж татко му.
- Това е мъжка тайна - отговори му малкият Иванчо, усмихвайки се.
Баща му се развесели още повече, но предпочете да си замълчи. Стана му драго на Сърцето и се опита да запази чувството колкото се може по-дълго. Продължиха по пътя си.
Иванчо се усмихваше доволен, че е успял да зарадва татко си. "Пчеличка" - помисли си той - беше чувал от учителката в детската градина, че пчелите много обичат цветята и от цветния прашец правят сладък мед. Малкият Иванчо също обичаше цветята. Не веднъж беше виждал как татко му подарява огромен букет на любимата му майка. И тогава винаги й казваше, че тя е най-красивото цвете на света. И малкото момче понякога искаше да подари цветя на своята приятелка Веселка. Защото и тя беше много красиво цвете, а той като мъничка пчеличка жужеше радостно около нея.
Най-накрая двамата мъже - баща и син - влязоха в двора на детската градина. Иванчо бързо се втурна като стрела към входа. Тук вече всичко му беше съвсем познато. Баща му едвам смогваше да го догонва отзад:
- Хей, а няма ли да има целувка за довиждане - извика подир него.
- Ех, татко! Вече съм голям! Ти не разбираш ли?
- Добре, добре, голямото ми момче - помилва го нежно баща му след като го настигна.
--- Втора глава ---
Момчето свали любимите си маратонки, защото те бяха за навънка и сложи пантофите, които носеше вътре в стаята. Профуча през широко отворената врата с грейнала на лицето усмивка. тук го очакваха много от приятелите му. Най-добрият му приятел, Маринчо, веднага се завтече да го посрещне:
- Хей, на какво ще играем днеска?
- Искам с новите кубчета, тези с буквите върху тях. Мама ме научи да ги познавам. Е, не всичките де. - отвърна му развълнуван Иванчо.
- Ами, хайде, и аз ги познавам. Ела да ти покажа коя е моята буквичка "М" - припна зарадван Маринчо.
Децата се заиграха весело и дори забравиха за закуската, която ги очакваше скоро. "Какво ли имаше тази сутрин за закуска, дали беше нещо вкусно? Всъщност няма никакво значение." Играта беше много по-важна, разбира се. Двамата приятели започнаха да нареаждат шарените кубчета, увлечени в забавната игра. Редяха малки думички и често коментираха написаното от тях.
- Виж, Маринчо, с буквичката "М" мога да напиша и "Мама" - похвали се доволен Иванчо.
- Ами да, "М" е любимата ми буква. С нея започват много други думички: "мишка", "мога", "министър", ехеее.
Иванчо се засмя: - Какво е министър?
- Ами татко ми обясни вчера, ама аз забравих. Но знам, че беше нещо малко, нещо като Мики Маус, като мишка - отвърна авторитетно неговият приятел.
- И в миша дупка сигурно се крие? - окори любопитни очи малкият Иванчо.
- Ами не, всъщност обича да се показва. - добави Маринчо и побърза да смени темата - А твоята любима буквичка коя е?
Ванката сериозно се замисли по въпроса. Дали трябваше да каже "И", защото това беше първата буква от името му "Иван", или пък да избере "В", защото обичаше да го наричат "Ванка" или "Ваньо". А май имаше и друга причина за колебанието му. Той отново се присети за Веселка: "Къде ли беше тя, защо се бави толкова много". Той огледа с надежда детската стая, но не успя да намери каквото търсеше.
- Моята любима буквичка е "В" - отсече внезапно малкото момче.
- Защо пък "В"? - зачуди се неговят верен другар - Какви думички знаеш с "В"?
- Ами слушай сега, ето: "Ванка", "Висок", дори "Великан" започва с "В".
Иванчо се сети, че предишната вечер нарочно беше помолил майка си да му покаже коя е буквичката "В". Беше й казал, че в детската градина има една хубава приятелка - казвала се Веселка. Но после спомена, че той всъщност е великан и затова харесвал тази буквичка. "Аз пък си помислих, че си 'Влюбен' и затова я харесваш" - беше се засмяла развеселена майка му. Думите й малко го объркаха, но скоро се окопити и й обясни много подробно, че това хич не може да бъде вярно. "Ех, какви глупости си мислят понякога възрастните. Май нищо не разбират" - разкритикува той майка си наум. Точно в този момент ясен, но малко задъхан глас прекъсна мислите на момчето:
- Хей, "В" е и моята буквичка! Я ми го дайте това кубче.
Сърцето на Иванчо заби учестено, но скрита усмивка блесна на устните му. Въпреки това той не посмя да се обърне. Вместо него подразнен заговори Маринчо:
- Няма да ти дадем никакво кубче, ние сега си играем с тези кубчета, а ти си отивай при момичетата! Чу ли!
Тъжна сянка покри лицето на малката гостенка:
- Но аз исках да си поиграя с вас. Аз също обичам буквите.
- Не, не може, момичетата не познават буквите! - отвърна ядосан Маринчо.
Стомахът на Ванката се беше свил като футболна топка. Стана му мъчно, че неговият приятел не желае да играе с това прекрасно момиче.
- Марине, а теб кой те научи да познаваш буквичките? - притеснен се намеси зачервеният Иванчо.
- Мама ме научи, как кой!
- Ето, виждаш ли, значи и момичетата и жените могат да познават буквите.
- Добре де, добре - съгласи се най-сетне Маринчо - нека да играе с нас, да видим колко ги познава.
Тримата се заиграха отново и се оказа, че това малко момиче, което всъщност беше самата Веселка, можеше да чете много по-добре от двете момчета. В началото това не им се хареса много, но после разбраха, че могат да научат много интересни неща един от друг. Какви ли не чудни думи започнаха да нареждат в дълги върволици от буквички: "А" като "Агънце", "Б" като "Бебе", "В" като "Вода" и още много, много други.
- Вижте ме, аз съм страшната "Вещица" - опита се да ги уплаши Веселка.
И тримата се разсмяха със звънливите си гласчета.
--- Трета глава ---
Всички деца вече бяха пристигнали в детската градина и сега беше толкова шумно там - като пълен кошер с жужащи пчелички. Малките палавници викаха, скачаха и се смееха с пълен глас. Някои се гонеха лудо, въпреки че учителката им беше казала да не го правят. Но нищо, тя пак щеше да им каже когато стане нужда. И навсякъде беше пълно с играчки - някои бутаха бързи камиончета, други прегръщаха сладки мечета, а трети строяха високи и красиви сгради с разпиляните по земята кубчета. Но изведнъж строгият глас на учителката въдвори ред в малкия пчелен кошер:
- Хайде деца, време е за закуската вече, съберете се бързо и сядайте на масите.
"Ох, пак ли тези мазни филии" - помисли си с досада Иванчо.
Но нямаше как, всички деца се наредиха около големите бели маси. Пред всяко дете беше поставена чинийка с филийка хляб и лютеница. Отстрани бяха нарязани няколко парчета салам. Иванчо много обичаше лютеница, особено тази от баба му Муша, която живееше далече на село. Но салам не харесваше никак - струваше му твърде мазен и гаден.
- И който не си изяде всичко ще му го изсипя в гърба - чу той отново познатия глас на учителката да изрича обичайната реплика.
Той знаеше, че никой няма да му изсипе храната в гърба, но възрастните толкова много настояваха всичко да се изяжда. "Но защо? Не всичко ми харесва" - помисли си Ванката.
Реши първо да се захване с филийката, намазана с лютеница, защото и без това му беше вкусна. Той много обичаше да помага на баба си, когато тя приготвяше лютеницата на село. Първо набираше доматите от градината, после заедно с майка му ги миеше внимателно на чешмата в задния двор. Ех, а неговото любимо куче Пирин как весело махаше с дългата си опашка. Все се мушеше и той да подуши нещо. "Виж, мамо и Пирин иска да помага!" - припомни си момчето чудната картина, която пазеше в главата си. И след като всички домати бяха добре измити, баба му с чевръсти движения запозваше да ги мели с машинката за мелене на домати. Иванчо беше още твърде малък, за да помага при меленето, тъй като в машинката имаше остри и опасни за него механизми. Но знаеше, че един ден и той ще се научи и тогава ще бъде много внимателен. Най-накрая слагаха лютеницата да се вари в големия черен казан на огнището, а Иванчо отиваше да си поиграе с животинките, които бяха пръснати по двора. Там имаше много зайчета, козички, агънца и пиленца. И всички те си имаха имена. Иванчо сам се беше погрижил да измисли имената им и да ги кръсти. Любимец му беше зайчето Питър, чието име идваше от една детска книжка, която баба Муша обичаше да му чете. А неговото братче Скокльо никога не стоеше на едно място. Вечно се надпреварваше с козлетата и агънцата, кой ще скокне по-нависоко. "Хей, Скокльо, стига си се мушил при Вироглавко и Рунтавелка, те са по-големи от тебе!" - скарваше му се понякога Иванчо. А Вироглавко беше едно палаво козле, което никога не слушаше какво му се говори. Винаги правеше това, което той си е наумил. Пък Рунтавелка беше едно женско пухкаво агънце, което вечно ходеше подир Иванчо, който галеше нежно белите й къдрици. Рунтавелка много харесваше да я гушкат. Такава си беше тя - чувствителна и любвеобвилна. Иванчо се забавляваше с всичките тези животинки от Сърце. Толкова бяха мили, добрички и забавни. Повечето от тях все още бяха малки дечица като него, подскачаха и се гонеха, както той обичаше да играе с добрите си приятели от детската градина. "И те са толкова палави като мене и Маринчо" - усмихваше им се весело Ванката. "Ах, колко сте хубави, ах колко много ви обичам!"
Такива мили спомени минаваха през главата на малкото момче, докато хапваше своята филийка с лютеница. След като привърши с нея в чинията останаха само парчетата салам. Той се намръщи и реши да не ги яде. Но точно тогава забеляза строгия поглед на минаващата покрай него учителка.
- Хайде, Ванка, не се чуди, закуската е много полезна. Искам всичко да си изядеш - каза му тя.
- Добре, госпожо - послушно й отвърна той.
Иванчо огледа салама с неохота, взе едно по-малко парченце и започна да го дъвчи. Усети изключително неприятния и натрапчив вкус на мазната храна. И миришеше някак си лошо. Почувства че му се повдига, самият му стомах започна да се бунтува срещу тлъстата сдъвкана каша в устата. Изплю я веднага. Явно стомахът на Иванчо, протично на учителката, не смяташе, че тази храна е полезна за него. Самият той се зачуди: "Но защо ми стана толкова лошо, щом това е полезно за здравето ми? Може би нещо съм се разболял и затова се почувствах зле. Но от лютеницата не ми стана абсолютно нищо. Странна работа!" Най-накрая закуската на децата приключи. Иванчо се огледа наоколо и забеляза, че и други негови приятелчета бяха оставили гадния салам недокоснат в чиниите си. "Е, явно и другите деца не са го харесали много" - зарадва се той.
--- Четвърта глава ---
Винаги след закуска, учителката събираше всички деца и те заедно правеха нещо интересно. Понякога пееха весели песнички, а друг път слушаха увлекателни приказки, за смели рицари и красиви принцеси. А също така често се случваше учителката да им разказва за полезни неща, които те трябваше да научат. Все пак децата вече бяха в последната група на детската градина и скоро щяха да станат ученици. "Какво ли ще правим днес?" - запита се любопитният Иванчо. Децата започнаха нетърпеливо да нареждат столчетата си на обичайното място, където учителката всеки ден ги занимаваше с нещо много интересно или полезно. След малко всички бяха готови, седяха притихнали на своите места и очакваха учителката да започне с днешното занимание. Иванчо забеляза, че на стената е закачено някакво табло със странни рисунки на различни растения и животни. Той много обичаше растенията и животните затова нямаше търпение да разбере за какво ще разказва този път неговата любима учителка. Най-накрая тя започна разказа си с висок и ясен глас:
- Деца, днес ще говорим за това с какво се храним ние хората. Ще разберете колко е необходима и полезна храната за нас. Както знаете, всеки ден хората трябва да се хранят, дори не по веднъж, а задължително по три или четири пъти на ден. Възрастните хора могат да ядат по три пъти, но за децата е необходимо и още едно допълнително ядене. Това е така, за да могат те да порастнат големи, здрави и силни. Може ли някой сега да ми каже как се наричат различните яденета през деня.
Децата започнаха да се надвикват: - Закуска, Обед, Вечеря!
- Точно така деца - продължи разказа си учителката - сутрин закусваме, на обед обядваме, а вечерта както знаете вечеряме. А също така преди малко ви казах, че децата хапват и още един път през деня. Така правите и вие тук в детската градина, всеки ден след като станете от следобеден сън. Това е вашата следобедна закуска. Тя винаги е след обяда и няколко часа преди вечерята. ...Нека сега да видим какви храни познавате вие. Хайде, кой ще ми каже!
Отново от всички страни се зачуха звънките детски гласчета. Всеки се надпреварваше да каже своята любима храна:
- Аз обичам портокали и банани - провикна се първи Светьо от ъгъла - А аз пък обожавам картофите - изказа се веднага след него малката Лили - мама прави страхотна картофена салата. Другите деца също се заобаждаха един през друг: "Зеле, ориз, фасул, леща, чушки, домати, тиквички, патладжани". А после започнаха да изреждат и всякакви вкусни и сладки плодове: "Ябълки, круши, праскови, кайсии, диня, пъпеш", та дори и някои по-екзотични като "манго, киви, ананас". А Данчо, който почти всеки ден си носеше бадеми в детската градина се обади важно:
- Аз пък за десерт обичам и всякакви ядки: лешници, бадеми, орехи, кашу, фъстъци, слънчоглед и много други.
Разбира се децата не забравиха и любимите си шоколади, сладоледи, пасти и бонбони.
Накрая и Петърчо, който досега беше изчаквал удобен момент реши да се обади:
- А пък нашето куче Джеси обича да ни яде обувките в коридора - всички деца прихнаха весело да се смеят. Дори и учителката много се зарадва на остроумната шега.
Все пак тя доста се зачуди на техните отговори. Не беше очаквала, че децата ще успеят да изредят толкова много различни храни. Едва ли и тя самата би се досетила за всичките тези плодове и зеленчуци, които децата харесваха. Скоро детската глъч отново утихна и всички зачакаха търпеливо учителката да продължи разказа си.
- Браво деца - чуха те отново нейния глас - вие познавате много видове храни. Но има и други полезни храни и аз сега ще ви разкажа малко повече за тях. Ето тук пред вас на голямото табло виждате една цветна рисунка с различни видове растения и животни. Тази фигура в средата, която е начертана на рисунката се нарича пирамида. Тя прилича малко на планина, защото отдолу е широка и започва да се стеснява нагоре към върха си. Върху пирамидата са нарисувани различни растения и животни. А най-отгоре на нейния връх е изобразен самият човек. Тази пирамида се нарича "хранителна пирамида". Запомнете нейната форма, която е като планина и най-отгоре завършва с остър връх. На този остър и висок връх винаги стои човекът. Но нека да я разгледаме последователно отдолу нагоре. Най-отдолу както можете да видите, се намират различни растения. Това може да е обикновена трева, зърнени храни или всякакви други храсти и зелени растения или пък такива, които имат широки листа. Много животни се хранят с тези растения. Тези животни са нарисувани малко по-нагоре върху пирамидата, точно над самите растения, които използват за храна. Затова те се наричат растителноядни животни. Именно защото ядът растенията. Ето тук, можете да ги видите, това са: зайчетата, сърничките, еленчетата, а също така и зебрите, антилопите и газелите, които не се срещат в нашата страна. Всичките те са предимно диви животни. Но има и много опитомени или домашни растителноядни животни. Такива са: овцете, козите, конете, кокошките и някои други. Всичките тези животни, които се хранят с растения, се намират над самите растения в хранителната пирамида. А над растителноядните животни както можете да видите има и други животински видове.
- Ах, изглеждат малко страшнички - неволно прекъсна разказа на учителката Иванчо - какви големи зъби само!
Учителката се усмихна на неговата детска наблюдателност:
- Много правилно забеляза, Ванка, тези животни могат да бъдат изключително опасни. Те се наричат хищници и се хранят с други животни. Тяхната храна всъщност са растителноядните животни, за които преди малко говорихме. Затова те се намират точно над тях в хранителната пирамида.
След тези думи на своята учителка Иванчо дочу тихичкия и много тъжен глас на Веселка:
- Ах, горките растителноядни животинчета, сигурно много ги боли - почти проплака тя.
Учителката най-вероятно не успя да чуе думите на малкото момиче и продължи да разказва по-нататък:
- Ето тук на рисунката са показани някои от хищниците. Това са вълците, кучетата, котките, както и някои по-големи животни като лъвове, тигри, пантери, крокодили и други. ...И така, деца, преди да достигнем до самия връх на пирамидата нека да обобщим казаното дотук: Най-отдолу, в дъното на хранителната пирамида се намират само растения. Над тях са животните, които се хранят с тези растения. Те се наричат растителноядни животни. А по-нагоре, на следващото ниво са животните, който изяждат растителноядните. Тях наричаме хищници или месоядни.
Иванчо се замисли над думите на учителката: "Ех, не е хубаво, че става така. Жалко за тези беззащитни животинки, които изгубват живота си, само за да станат храна на по-силните и свирепи хищници. Но щом природата е такава... И все пак на мен ми е тъжно!"
Унесен в тези нерадостни мисли, Иванчо неочаквано подскочи като ужилен. Изведнъж му се стори, че в тази пирамида има нещо нередно. И той реши да попита учителката си:
- Госпожо, а къде е мястото на слоновете, носорозите и хипопотамите?
Учителката много се зачуди на този странен въпрос, но все пак му отговори:
- Това са растителноядни животни, Иванчо, затова тяхното място е точно над растенията.
- Да - съгласи се Ванката - но как е възможно те да са на толкова ниско място под хищниците? Та това са толкова силни животни, че никой хищник не смее да ги нападне и да ги изяде. Над слоновете не би трябвало да има никой, защото никой не може да ги победи и да ги изяде.
- Стига вече, Ванка, казах ти, че те са над растенията и са под хищниците. Това е!
И другите деца започаха да бъбрят помежду си и да се обаждат един през друг. Всеки си имаше собствено мнение по въпроса къде се намират слоновете и другите големи и силни растителноядни животни. Някои смятаха като учителката, че се намират по-надолу в пирамидата, защото се хранят с растения, но други мислеха като Иванчо, че те са най-отгоре, тъй като никое животно не яде слонове. Учителката разбра, че бързо трябва да въдвори ред в бръмчащия пчелен кошер около нея:
- Хайде, деца, успокойте се вече, нека да продължим нататък с най-интересното - опита се отново да събуди любопитството им тя.
И наистина децата малко по малко започнаха да утихват на столчетата си.
- Хей, по-тихо, нека да чуем за върха на хранителната пирамида - обади се някой от по-задните редици.
След като всички бяха наострили вниманието си към учителката тя продължи:
- И така, стигнахме най-накрая до върха на тази планина от растения и животни, която наричаме пирамида. Както още в началото ви казах на нейния връх се намира единствено човекът. Ние човешките същества, деца, ядем всичко! Храним се както с растения, така и с животни. Затова ние сме поставени на най-високата точка на хранителната пирамида. Ние хората сме всеядни същества!
- Ами, госпожо, защо не сложим и прасето до нас, там на върха? И то си изяжда всичко с охота и даже пита за още? - обади се развеселен шегаджията Петърчо.
Всички отново започнаха да се превиват от смях. Много от децата започнаха да грухтят и да наподобяват храненето на прасето. "Грух-грух, грух-грух" - зачу се от всички страни.
- Ех, да бяхте такива добри прасенца и на закуска - реши да се пошегува и учителката с тях.
Всички се смееха и весело грухтяха, само Иванчо изглеждаше доста натъжен и умислен. Днес той беше научил нещо, което до този момент не знаеше. Току що го бе чул от любимата си учителка и не можеше да повярва на ушите си. "И ние ли, ... и хората ли убиват животни?" - запита се той. Досега никога не беше виждал човек да извършва подобно нещо. "Може би учителката се е объркала. Може би има някаква грешка." - продължаваше да разсъждава на ум Ванката. Изведнъж той реши да се обади:
- Но как така, госпожо, ние хората не нараняваме животните. Аз не ям животни!
Петърчо побърза да изпревари учителката с острия си отговор:
- Ами салама и кремвиршите дето ги ядеш - аз нали съм те виждал - от къде мислиш, че идват?
- Ами от магазина, как от къде - почти разплакано отвърна момчето.
Петърчо започна отново да се смее, някои от децата последваха примера му и се захилиха шумно. Други обаче като че ли също не разбираха думите на техния другар.
- Стига сте се смяли, деца! Хайде, запазете тишина, моля ви! - опита се да ги усмири за пореден път учителката. - Иванчо не е виновен, че не знае как се получават някои хранителни продукти. И не всеки от вас знае, затова сега аз ще ви обясня.
- И така, ние купуваме от магазините най-различни видове храни - започна отново да им разяснява учителката - Това може да са вкусни плодове и зеленчуци, а също така и хляба, без който не можем на масата. Но освен тях в магазините продават и продукти, които са направени от месото на животните. Такива са саламът, кремвиршите, шунката и други. С тях можем да се храним директно. Но освен тях, хората купуват от магазините и сурово месо, което готвят и така се получават различни ястия. То не може да се консумира директно. Това означава, че първо трябва да се сготви преди да се изяде. Месото се добавя в различни ястия с картофи, зеле, ориз и много други. Затова, деца, ви казах, че ние хората се храним както с растения, така и с животни.
С тези думи учителката завърши днешния урок и прикани децата да подредят разхвърляната си стая:
- Хайде сега, искам да си приберете всички играчки, които са разпиляни по пода, тъй като скоро ще сервираме обяда.
Децата с неохота започнаха да събират играчките си от земята и да ги подреждат внимателно в разни кутии. Само Иванчо не помръдваше от мястото си. Сърцето му се беше свило и много го болеше. Идваше му да заплаче, но той беше вече голям мъж и знаеше, че трябва да се сдържи. Стоеше неподвижен на столчето си с помръкнало от мъка лице и гледаше в една точка някъде в далечината.
- Какво ти е? - дочу той гласа на Веселка.
- Нищо не ми е, остави ме - отвърна той.
- Хайде ела, сега ще обядваме.
- Аз няма да обядвам, върви си - изгони я момчето.
Веселка се отдалечи с натъжено лице и навлажнени от мъка очи.
Скоро сервираха обяда и децата бързо насядаха около големите масите с карирани покривки. Иванчо не се и помръдна. Учителката го видя и веднага отиде при него:
- Хайде, Ванка, какво има, сядай на масата!
- Аз няма да ям, не съм гладен!
- Не може така да не ядеш. Знаеш, че трябва да се храниш.
- Но аз не съм гладен, не искам.
- Ти май заради животните се натъжи така - досети се учителката - но те ни служат за храна, няма как. Хайде, ела поне от зелето да хапнеш.
- Казах вече, че няма да ям, това е!
- Тогава ще изпуснеш и вкусния десерт - опита се да го убеди за последно неговата госпожа.
- Ще го изпусна. Добре! - съгласи се с нея той.
- Ох, Иване, не мога да се разправям сега с теб, следобед ще разговарям с родителите ти.
Учителката стана и отиде да наблюдава другите деца, които вече привършваха с обяда си и вдигаха врява чак до небесата. След като всички приключиха с яденето, започнаха да се приготвят за следобедния си сън. Чак тогава Ванката се изправи бавно от мястото си и едва-едва запристъпва към леглото. Преоблече се без да бърза и веднага след това се мушна под завивките в креватчето.
Дълго време Иванчо се опитваше да заспи, но без никакъв успех. Мислите му го нападаха безпощадно и не го оставяха на мира: "Но защо животните трябва се убиват? Та нали и тях ги боли! Нали и те страдат също като нас! Редно ли е това, което човекът прави? Нужно ли е наистина?" Много въпроси се въртяха в умната детска глава, но оставаха все така без отговор. Той беше решил като се прибере довечера вкъщи да разговаря с татко си. Може би той щеше да му обясни всичко това, което в момента не знаеше. Трудно му беше на Иванчо да разбере, защо някои живи същества трябваше да бъдат измъчвани и наранявани. Та нали всички възрастни му казваха, че това е нещо лошо, че така не бива да се прави. Той не искаше никой да страда. Обичаше много майка си и баща си, обичаше приятелите си, обичаше и баба си Муша, а също и учителката и не можеше да си представи, че някой от тях може да бъде наранен. "Ами не е ли същото и при животните?" - продължаваше да разсъждава той - "Те са толкова прекрасни, защо трябва да изпитват болка и страдание? Нима са сторили нещо лошо или нередно! Нима са съгрешили пред нас!" В този момент, докато се въртеше в леглото, той си спомни за своите приятели в двора на село. Изведнъж истински се уплаши, Сърцето му започна да бие учестено и шумно като барабан. Тръпки побиха изстиналото му тяло и той целият се сви на кълбо в края на леглото си. Някаква силна болка премина през него и накрая се спря в стомаха му. Стана му много трудно да диша, искаше му се да извика нещо, но нямаше никакъв глас. И тогава избухна в неудържим плач, сълзите му се стичаха на обилни потоци по лицето и някакви неразбираеми звуци излизаха от устата му. В този миг при него отнякъде дотърча учителката. Тя седна бързо на леглото му, повдигна го и го притисна към себе си.
- Какво става, момчето ми, защо плачеш така? Хайде, успокой се вече, няма нищо страшно. Всичко е наред. Ето аз съм тук до теб.
А Иванчо със задавен глас нареждаше трудно разбираеми думи:
- Нали никой няма да убие Питър и Скокльо? Ах, какво ще стане с Вироглавко и Рунтавелка? Нали никой няма да нарани моите приятели, нали госпожо? Те са мои приятели и аз всяко лято си играя с тях. Аз им говоря и те ме разбират, а и те ми говорят и аз ги разбирам. Те не искат да страдат, не ги измъчвайте, моля ви! Моля ви, оставете ги живи! Те са мои приятели!
- Спокойно, Иванчо, никой няма да нарани приятелите ти! Хайде, успокой се, мило дете!
Учителката продължаваше да притиска малкото момче до себе си и да го гали нежно по главата. Не знаеше какво друго да направи, затова стоеше с плачещото дете в ръцете си, и си мислише дали наистина да нараняваме други същества, е нещо жизнено необходимо.
Горещи струи продължаваха да бликат от очите на Иванчо, но нежните ласки и милите думи на добрата учителка започнаха малко по малко да го успокояват. Той се беше гушнал уплашен в скута на младата жена и не смееше да помръдне. Тя продължаваше да го милва по главата и да му говори с тих и кротък глас, докато той постепенно започваше да се съвзема. Накрая съвсем утихна, но учителката не преставаше да го притиска до себе си още дълго време. Така той заспа уморен в ръцете й. Тя го постави внимателно в креватчето, целуна го майчински по челото и грижливо го зави с мекото одеяло.
Иванчо поспа малко, но скоро другите деца започнаха да се събуждат от следобедния си сън. Беше станало вече време за ставане. Поспаланковците се размърдаха все още сънни в топлите си креватчета. Някои започнаха да се протягат в различни посоки и весело да бъбрят помежду си. Отново бръмна детският кошер. Наспалите се пчелички нямаха търпение вече да станат и да започнат с игрите и лудориите. Повечето деца не бяха разбрали какво се е случило с Иванчо, тъй като неговото легло беше по-накрая в детската стая, а и те спяха доста дълбоко и трудно можеха да се събудят. Всички чакаха разрешение от учителката да станат. Знаеха, че докато тя не им каже кога е време за ставане, те не биваше да мърдат от леглата си. Учителката искаше Иванчо да поспи още малко, за да е по-спокоен когато се събуди, но скоро разбра, че децата нямаха никакво намерение да пазят тишина. Но и без това Ванката беше вече буден. Затова тя позволи на шумните палавници да станат от креватчетата си и да се подготвят за игрите. Децата започнаха бързо да се преобличат - много по-бързо от колкото когато си лягаха - след което сгънаха завивките си както госпожата ги беше научила. Бързо се заиграха с най-различни интересни игри - отново хиляди кубчета бяха разпиляни по пода, фучащи състезателни коли бучаха наоколо, красиви принцеси разресваха къдравите си букли, безстрашни рицари водеха битки за чест и слава. Отново само Иванчо стоеше омърлушен и мислеше за своите приятелите в двора на село. Искаше му се сега да е при тях и да набюдава техните безкрайни и весели игри. Те също обичаха да се забавляват, впускаха се смело в славни битки и дуели, подскачаха весело когато той беше покрай тях. И наистина Иванчо се беше научил да разбира техния език. Знаеше кога са гладни или пък кога искат някой да ги погали. Знаеше кога им се играе, кога са весели, кога са тъжни, кога са уплашени или пък спокойни. Неговите животинки можеха да му кажат всичко, защото му имаха доверие. Иванчо беше добър с тях, а те знаеха, че не всички хора са такива.
Дойде ред и на следобедната закуска в детската градина. Иванчо отново отказа да се храни. Този път учителката наистина се разтревожи, но въпреки това реши да не го насилва. Тя знаеше обаче, че задължително трябва да поговори с родителите му по този въпрос. Скоро след закуската започнаха да пристигат и първите майки и татковци. Децата си тръгваха едно по едно и шумът в детската стая се стопяваше като мартенски сняг, огрян от топлото пролетно Слънце. Не след дълго пристигна от работа и бащата на Ванката. Учителката го извика при себе си и му разказа много подробно какво се беше случило през този ден с неговия син. Бащата истински се учудваше, докато слушаше думите на младата жена, но също така започна силно да се притеснява. Обеща че като се приберат тази вечер в къщи, той ще разговаря с Ванката, за да разбере какво се случва с момчето.
--- Пета глава ---
Малко по-късно бащата и синът крачеха заедно по тротоара на път за дома. И двамата бяха мълчаливи и умислени, никой не продумваше и дума. Всеки беше зает със собствените си мисли и тревоги. И Ванката и баща му се подготвяха за разговора им довечера, но още беше твърде рано да се говори. Всеки искаше да изработи някаква подходяща стратегия или план в главата си, за да изложи най-ясно думите и тревогите си. И така те вървяха замислени към къщи, но всеки усещаше топлата мълчалива подкрепа от страна на другия. Скоро двамата мъже пристигнаха в уютния си дом. Майката на Иванчо беше излезнала да се види със свои приятелки и все още не се беше прибрала. И така, двамата бяха сами в апартамента.
- Гладен ли си, Ванка? - попита го нежно баща му.
- Не, татко!
- Как така не, момчето ми! Разбрах че днес почти нищо не си ял - нито си обядвал, нито си изял следобедната си закуска.
- Татко, учителката каза, че сме убивали животните - проплака жално Иванчо.
- Виж сега, сине, хората не нараняват животните за удоволствие. Или малко хора го правят, като ходят на лов, но те наистина според мен са зли. А иначе животните са ни необходими, за да се храним с тях. Нали днес учителката ви е обяснила за хранителната пирамида!
- Но как така, татко, та нима животните не изпитват болка когато човекът им причинява това страдание? А нали имаме толкова много плодове и зеленчуци, с които да се храним! Защо да нараняваме горките животинчета?
Бащата се замисли за момент и след това отговори:
- Плодовете и заленчуците са много полезни, както ти сам знаеш. Но въпреки това, те не съдържат всички необходими съставки за здравето на човека. За да се храни човек здравословно е необходимо да яде и животинска храна.
- А щом е толкова важна за здравето тази храна, защо тогава днес сутринта ми прилоша, когато се опитах да изям парчето салам?
- Ех, не знам, Иванчо, може би е бил развален! - отговори баща му.
- А може би цялата тази храна е развалена, защото аз никога не съм я харесвал.
Тези думи на момчето отново накараха баща му да се замисли за миг. Той знаеше, че на животните, които се отглеждат за храна, им се дават изкуствени и вредни вещества, за да могат да растат по-бързо. Тези вредни съставки по-късно преминаваха и в тялото на човека. Също така беше чувал, че месото никак не е полезно, но си мислеше, че това са само женски приказки. Един мъж не бива да се страхува и може да яде всичко. Но после сети как самият той се задъхва напоследък, докато се качва по стълбите, и му се прииска да бъде по-здрав и издръжлив. Мислеше си, че това може би е от възрастта му, но той все още беше млад и силен мъж.
В този момент и самият Иванчо се беше унесъл някъде надълбоко в мислите си. Изведнъж се досети как татко му неотдавна му беше обяснил, че да се убива е абсолютно забранено. "Така пише в закона" - беше казал баща му. После му обясни, че законът се състои от правила, които всеки човек трябва да спазва. Затова Ванката отново заговори развълнувано:
- Татко, ти спомняш ли си, когато ми каза, че в закона пише, че не бива да се убива? Значи хората грешат като извършват това, нали така?
Сега бащата знаеше много добре, какво трябва да отговори:
- Точно така, Ванка, законът забранява убийството. И ние всички трябва да го спазваме. Обаче там става дума само за убийството на хора.
- Но защо само за хората, татко? - задъхано попита момчето - Това трябва да важи и за животните. Нали и те имат чувстващи Сърца също като нас?
- Това не може да важи и за животните - започна отново да обяснява бащата - Хората и животните не са равни. Ти сам знаеш, че човешките същества са най-висшите на тази планета. Всички останали живи същества са по-надолу от нас. Ние хората, сме много по-развити, по-умни и по-знещи от тях. Така че, моето момче, не бива да сравняваш хората и животните - Ние сме много по-висши!!!
- Затова ли, татко, сме се покачили на тази висока "планина", от толкова много убити животни! - ...Иванчо имаше пред вид хранителната пирамида.
Бащата на Иванчо не успя да отговори нищо, защото в този момент се чу звънецът на външната врата. Момчето с бързи стъпки се завтече да отвори. Той знаеше, че милата му майка вече се прибира у дома. Винаги искаше пръв да я посрещне. И този път Иванчо позна - когато отвори входната врата той съзря насреща ведрата Усмивка на своята майка. Малкото момче се хвърли нетърпеливо в прегръдките й.
- Здравей, Мамо! - развълнувано я поздрави Иванчо.
- Здравей, мило момче! - отвърна зарадвана майка му.
- Къде беше? Знаеш ли откога те чакаме?
- Тука съм вече, Ванка, ето прибрах се при теб.
В този момент се появи и бащата на Ванката. Приближи се до нея и я целуна нежно по бузата:
- Здравей, мила, и аз те чаках с не по-малко нетърпение от него - заговори таткото.
- Ей, ама и вие сте едни мъже - 5 минути не можете да изтраете без жена - засмяна се пошегува майката на Иванчо.
- Ами такива сме си - не можем да живеем без теб нито секунда - усмихна се бащата.
- И аз не мога без вас - милите ми момчета! - разчувства се младата жена. - Хайде сега, приготвяйте се за вечеря! Иванчо, отивай бързо да си измиеш ръцете!
- Какво ще ядем, мамо? - попита момчето.
- Изненада е, хайде отивай и после ще разбереш.
Ванката се запъти с нежелание към банята. През това време бащата набързо разказа какво се е случило в детската градина и как след това двамата са разговаряли и в къщи. Майката също доста се зачуди на поведението на своето дете. Тя знаеше, че досега никога не бяха разговаряли с него, за това как се добиват животинските продукти. Тази тема на нея й беше неприятна и не желаеше да мисли за подобни неща. Тя знаеше какво се случва с животните, но винаги когато се появяваше такава неприятна мисъл, тя се опитваше да я отблъсне от себе си и да я забрави. "Наистина на повечето хора им е трудно да мислят за болка и насилие, и затова винаги потискат дълбоко в себе си подобни тревоги. Затова и истината не може да изплува на повърхността." - разсъждаваше на ум майката на Иванчо.
Вечерята която днес бе приготвила младата жена съдържаше и месо. Тя не можеше и не желаеше да лъже собствения си син. Реши да го изчака и да си поговорят помежду си. Иванчо изми ръцете си и веднага влезе при родителите си в кухнята.
- Хайде, сядай на масата - подкани го майка му.
- Мамо, аз не искам повече да се храня с умрели животни!
- Виж го ти - намеси се бащата - иска да става вегетарианец.
- Какво означава това, татко - попита Ванката.
- Вегетарианец, сине, е човек, който не се храни с животни.
Майка му реши да допълни:
- Вегетарианците се хранят предимно с растителна храна - всякакви плодове и зеленчуци. Това са бобовите растения, зърнените храни, ядките и всякакви други безброй плодове и зеленчуци. А някои дори не консумират яйца и млечни продукти.
- Значи чудесно може да се живее и без да се нараняват животните, ето виждате ли? - възкликна зарадван Иванчо.
- Но тези хора не са много здрави - отново се намеси таткото - нямат сила и сигурно често боледуват.
Жена му едва не се разсмя при тези думи, но се въздържа и отговори сериозно:
- Нали я знаеш моята приятелка Иринчето? Тя е вегетарианка от 15 години, още от най-ранна възраст, и честно казано е доста здрава и издръжлива. Даже ми каза, че почти не е боледувала оттогава. И дори ако случайно настине през зимата не се нуждае от никакви лекарства, за да се възстанови.
- Еееее, тя да не е супермен! - засмя се бащата.
- Не знам, може и да е - усмихна се загадъчно майката. - Хайде стига толкова приказки вече. Иванчо, сега ще ти намажа филийки от сладкото на баба ти Муша. То е само от горски ягодки, така че няма от какво да се притесняваш. Но гладен не искам да стоиш, разбра ли ме!
Детето се нахрани с голямо желание, тъй като сладкото на баба му както винаги беше много вкусно. Веднага след това поуспокоен отиде в хола да погледа малко телевизия. Тъкмо започваше любимото му детско предаване. Двамата родители останаха сами в кухнята. Те имаха нужда да поговорят помежду си.
- Е, какво ще правим сега с нашия син? - завайка се бащата - проблемът изглежда сериозен.
- Ами не знам. А ти защо мислиш, че има сериозен проблем? - попита майката.
- Защото искам детето ми да расте здраво и енергично. Искам да се радва на живота и да му се наслаждава с пълна сила. Не желая синът ми да страда и да се лишава от нищо.
- Но много хора твърдят, че именно вегетарианският живот е по-здравословен - отвърна майката.
- Няма значение какво твърдят много хора. Знаеш, че докторите твърдят обратното - остро се изказа бащата.
- Как да ти кажа - започна спокойно младата жена - Едни лекари казват едно, а други - съвсем различно нещо. Пък и така е в нашата страна. Докато в чужбина съм чувала, че много лекари подкрепят вегетарианството. Но дори и тук в България вече е така. Снощи гледах по телевизията за наш сърдечен хирург, който е вегетарианец. Казва се д-р Киров и е на 90 години. И все още оперира хора, които имат проблеми със сърцето. Все пак не е случайно, че този сърдечен лекар не консумира никакво месо.
- Ох, ама нали сме всеядни същества, така са ни учили и в училище - започна да се разколебава бащата - трябва да ядем всичко.
- Всичко без ламарина - реши да се пошегува майката.
И двамата се засмяха.
- И все пак, моята приятелка - тази вегетарианката - ми обясни, че устройството на нашето тяло много прилича на това на растителноядните животни и доста се различава от тялото на хищниците.
- Ами не знам, може и да си права, но все пак тази храна на мен ми е вкусна - отвърна бащата.
Майката се замисли за момент. Тя не си падаше много по животинската храна. Винаги предпочиташе на масата й да има пресни плодове и зеленчуци. През лятото всеки ден правеше вкусни салати за семейството и често се наяждаха само с тях и с малко хляб. Дори бащата на Иванчо много се учудваше как се е нахранил толкова добре само със салата и хляб и на всичкото отгоре се чувстваше толкова силен и енергичен. Тогава с много по-голяма лекота и бързина изкачваше стълбите в блока. И въпреки това, както той сам твърдеше, животинската храна му беше вкусна.
Майката заговори отново:
- Разбирам те, като казваш, че тази храна ти е вкусна и изпитваш удоволствие докато се храниш с нея. Всеки човек се стреми към нещата, които му харесват. Но кажи ми, моля те, колко време трае това "страхотно" удоволствие и колко голямо е то? Защото аз мога да ти кажа, колко голямо е страданието на едно животно отглеждано за храна. И също така колко безкрайно дълго е това страдание! Много по-дълго и много по-силно е от кратичкото удоволствие, което човек изпитва, докато изяжда горкото животно. Затова се питам струва ли си, хората да причиняват толкова много болка на други същества, само за да задоволят вкусовите си капризи! Това не е честно, нито пък справедливо!
- Ех, мила моя, ти си толкова добра и състрадателна жена. Това е и една от причините да се оженя за теб. Затова те и Обичам толкова силно! Аз никога досега не се бях замислял по този начин за животните и това, което им се случва. Сега наистина сериозно трябва да си помисля по този въпрос.
- Аз също не се бях замисляла по този начин за животните. Поне не и до този момент! Страхувах се да погледна истината, такава каквато е. По-лесно е за човека да живее в заблуда! - отвърна му тя.
- Да, май и двамата ще трябва сериозно да преосмислим възгледите си за Живота. Винаги съм ценял собствения си живот както и живота на всеки човек, но май съм забравил, че има и други дишащи същества освен нас на този свят!
И двамата съпрузи замълчаха за един дълъг миг, нямаше какво повече да се каже по темата тази вечер. Много неща бяха обсъдени и сега беше дошъл моментът когато всичко казано трябваше добре да се разбере и осмисли. Въпреки че разговорът им беше приключил младите хора стояха безмълвно в тясната кухня. Беше им приятно просто да поседят заедно. Винаги се наслаждаваха с голямо удоволствие на моментите, в които бяха близо един до друг. И двамата милееха за семейството си. Често си организираха дълги семейни екскурзии сред природата или просто обикаляха по различните краища на страната. Обичаха се силно по между си, обичаха безкрайно много сина си, а и той много ги обичаше. Иванчо беше едно наистина щастливо дете. Растеше обгърнат в нежна Любов и разбирателство. Винаги с голямо желание и ентусиазъм участваше в семейните приключения или разходки сред природата. Беше изключително доволен когато често го изпращаха при баба му Муша на село. Такава жива радост бликаше от очите на старата жена, когато посрещаше любимия си внук. Прегръщаше го нежно, целуваше го и не можеше да му се нарадва. А той постоянно се навърташе покрай нея, с голям интерес наблюдаваше селскостопанската работа и винаги когато можеше й помагаше от Сърце. Вечерно време, двамата изморени от дългия ден, обичаха заедно да седят пред телевизора и да обсъждат героите от поредния филм. А още повече Иванчо се наслаждаваше на увлекателния глас, с който баба Муша му разказваше удивителни приказки за славни герои и техните безстрашни подвизи. Унесен от гласа й, и той самият препускаше с белия си кон през гъсти гори, разговаряше на езика на животните, спасяваше омагьосани принцеси и вършеше чудни добрини по пътя си.
Обичта, с която го даряваха родителите и близките му хора, помагаше на Иванчо да расте спокоен и безгрижен. От там се роди и голямата му Любов към всички живи същества. Той обичаше не само животните, а умееше да се наслаждава и на чудните картини, който майката природа рисуваше за любопитните му детски очи. Омайваха го красивите пролетни цветя с тяхното нежно ухание; вслушваше се унесен в игривата мелодия на пенливото бистро поточе, преминаващо през зелената полянка; опияняваше го чудната песен на влюбени птички, пеещи на воля, под топлите лъчи на ласкавото Слънце. Да, Иванчо умееше да получава Радост и затова му беше лесно и да я дарява. Поради тази причина той беше чувствително дете, твърде състрадателен и изпълнен с много Обич към хората, животните и необятната природа. Любовта на родителите му се беше преобразила в Любов към Живота като цяло.
Майката и таткото на Иванчо продължаваха да стоят необезпокоявани в кухнята, заслушани в собствените си мисли. Беше станало вече доста късно и нощта обгръщаше с черното си наметало всичко навън. Време бе за Иванчо да си ляга и майка му не пропусна този момент. Тя погледна часовника си и осъзна, че твърде дълго време двамата с баща му бяха прекарали в кухнята. Жената най-сетне наруши мълчанието в малкото помещение:
- Е, време е вече Ванката да си ляга, кажи му моля те да се приготвя. А аз през това време ще разтребя масата и ще измия съдовете.
- Ще му кажа, мила, но ти остави съдовете тази вечер на мен. А утре може да сготвим нещо вегетарианско заедно - усмихна се нежно бащата на младата си жена.
Иванчо беше доста изморен от дългия и напрегнат за него ден, затова той бързо си облече пижамката и се мушна послушно в леглото. Не след дълго вълшебната феята на сънищата затвори нежно уморените му клепачи и го отнесе в цветния и вълшебен свят на съня. Ванката спа спокойно през цялата нощ.
--- Шеста глава ---
Рано на другата сутрин галещите лъчи на Слънцето проникнаха през прозореца на стаята му и започнаха да го пощипват игриво по бузките. Иванчо се завъртя мързеливо на едната страна, но палавите слънчеви зайчета не го оставяха на мира. Беше вече време да посрещне новия ден. Момчето започна малко по малко да се разсънва. Той знаеше, че няма закъде да бърза, тъй като днес беше почивен ден и нямаше да ходи на детска градина. Затова реши да се поизлежава още малко преди да стане от затопленото и меко легло. Родителите му отдавна вече се бяха събудили, закуската тъкмо беше готова, и го чакаха да стане, за да се разходят заедно в близкия парк. Най-накрая Иванчо отвори очите си, за да посрещна хубавия ден, който така нетърпеливо беше нахлул в топлата му стая. Момчето се усмихна закачливо на искрящото Слънчице и го поздрави с непринудена Радост, бликаща от самото му Сърце:
- Хей, мили Слънчо, здравей! Ти май си много ранобуден. Не си поспаланко като мен. Станал си рано, за да носиш светлина и радост на хората.
Слънчевата Усмивка грейна още по-широко и гордо в стаята на момчето. Слънцето беше много щастливо когато някой оценяваше добрите му дела.
В този момент някой почука тихо на вратата и лекичко я открехна. Беше майката на малкото момче. Тя видя, че той вече се е събудил и влезе по-смело в осветената му стаята:
- Хайде, момчето ми, кое време е вече, ставай да излизаме на разходка в парка. Виж какво прекрасно Слънчице е изгряло навън. Само теб те чака да се покажеш.
- Да мамо, ние сега си поговорихме със Слънчо. И той настояваше вече да ставам. Хайде, след малко ще съм готов.
И наистина Ванката скокна пъргаво от леглото, изми се, приготви се и седна да закуси. На масата го завари чудното сладко от боровинки приготвено от баба му Муша. Самият той беше помагал когато ги беряха от една зелена горска полянка в подножието на планината. Момчето се нахрани спокойно и каза на родителите си:
- Е, хайде, аз вече съм готов за приключения.
И тримата се засмяха развеселени.
Малко по-късно щастливото семейство беше вече навън. Отправиха се бързо към парка, откъдето се чуваше весела детска глъч. Много родители бяха излезли да се насладят на топлия слънчев ден и децата им играеха на воля на детската площадка. Безброй малчугани се спускаха по стъмните пързалки, люлееха се смело на красивите люлки и се катереха по високите катерушки. Пъстрият детски свят изпълваше с блажена радост и покой напрегнатите, вечно забързани Сърца на възрастните хора наоколо.
Иванчо видя много от приятелите си, с които често играеше на различни игри пред блока в неговия квартал. Зарадва се, че и днес ще има с кой да играе. Но и още един негов приятел го очакваше наблизо около детската площадка. Към него се беше запътило същото малко кученце, което бяха срещнали вчера с баща му на път за детската градина.
- Хей мамо, виж! - възкликна оживен Иванчо - вчера срещнахме това кученце с татко. Той ми каза, че то все още е малко и не може да хапе.
- Да, и на мен ми изглежда много добро кученце - усмихна се майка му ведро.
- Мамо, мога ли да го погаля?
- Е добре, щом искаш погали го!
Иванчо се приближи предпазливо към кутрето и започна да го гали нежно по главата. Кученцето въртеше весело опашката си и душеше любопитно новия си приятел. Двамата изглежда много добре се разбираха и скоро се заиграха. Бащата се усмихваше доволен на техните закачки и реши, че вече е време спокойно да изпие сутрешното си кафе.
- Аз отивам да си купя кафе от павилиончето отсреща. Някой иска ли да му донеса нещо? - попита той.
Майката си поръча билков чай, а Ванката поиска от любимите си шоколадови бисквити.
- А ти кученце, какво ще си поръчаш? - попита го засмян Иванчо.
Кутрето излая нещо на кучешкия си език и момчето веднага разбра, че и то ще хапне от неговите вкусни бисквити.
След като бащата се запъти към павилиончето, малкото момче отново се заигра с опашатия си другар. Започнаха да се гонят един друг и да подскачат жизнерадостно наоколо. Много беше весела тяхната игра, но както понякога се случва в детските игри, някой може и малко да пострада. Съсредоточен в гонитбата и подскоците, Иванчо не забеляза колко близо до него е застанало кученцето, и без да иска лекичко го настъпи по крачето. В този момент малкото кутре изскимтя жално и се отдръпна встрани. Ванката също се стресна и отскочи уплашен назад.
- Извинявай, кученце, много извинявай! - с почти разплакан глас потърси прошка момчето.
Той се приближи отново към малкото кученце и започна да го гали по наранената лапичка. След известно време кутрето започна постепенно да се успокоява, благодарение на милото отношение и топлите грижи на доброто дете. Малко по-късно, въртеше весело опашката си и двамата приятели отново се отдадоха на безгрижни игри. След като се позабавляваха донасита накрая дойде време и да се разделят:
- Довиждане, мило кученце, скоро пак ще се видим с теб - сбогува се Иванчо.
Кученцето палаво излая нещо, което само Ванката успя да разбере.
Веднага след това той хвана майка си за ръката и двамата се насочиха бавно към детската площадка. Момчето веднага заговори:
- Мамо, видя ли колко много го заболя кученцето, когато аз без да исках го настъпих? Ето, и животните също много ги боли!
- Да, момчето ми, така е, ти си прав. Животните също изпитват болка като нас - отвърна майка му.
- Аз повече няма да се храня с животни, мамо! Така съм решил!
- Добре, Ванка, щом така си решил, значи така и ще бъде. А и още нещо: Аз също като теб ще стана вегетарианка - не желая повече да се храня със страданието на горките животинки. Пък и доколкото познавам татко ти, сигурна съм, че и той скоро ще приеме този състрадателен начин на живот.
- Благодаря ти, мамо! - зарадва се момчето от Сърце.
- Аз ти благодаря, сине, ..., Аз ти благодаря!
Майката и момчето седнаха умълчани на една дървена пейка съвсем близо до люлките. Но Иванчо не хукна веднага да се люлее. Искаше му се сега, да постои малко по-дълго до милата си майчица. В момента и двамата нямаха нужда от повече разговори. Всъщност те и сега разговаряха, но използваха един безмълвен език, който разбираха само майката и нейната рожба. Водеха разговор чрез чувствата си, чрез топлината, която излъчваха техните телата, чрез красивите мисли, които непрекъснато насочваха един към друг. На този вълшебен безмълвен език те споделяха много повече, отколкото можеше да се изкаже, с всичките безброй думи в многото езици по света. Никой друг не можеше да ги чуе и разбере, но те се бяха заслушали унесено, в езика на безпределната Обич помежду им.
Но както всеки един разговор и този не можеше да продължи до безкрайност. След малко се появи и таткото с две пълни чаши в ръцете си. Разбира се, не беше забравил и шоколадовите бисквити за Ванката.
- Хайде, взимайте - провикна се весело той - ето го чая за тебе, мила! А ето ги и вкусните бисквити за послушното ми дете!
И тримата се настаниха удобно на голямата дървена пейка. Цялото семейство отново се беше събрало заедно и всички бяха много щастливи. Неочаквано майката на Иванчо го попита:
- Ванка, това там на пързалката не е ли твоята приятелка Веселка?
- Веселка е, да - отговори смутено момчето.
- Ами хайде, отивай да си играете, какво чакаш още! - развеселена го подкани майка му.
- Не мога, мамо, аз мисля, че тя не ме харесва много!
- Ех, ама сте мъже! И баща ти едно време си мислеше същото! - усмихна се закачливо младата жена ... - Виж сега, сине, единственият начин да разбереш дали едно момиче те харесва е да се доближиш колкото се може по-близо до него.
- Хайде, отивай сега, знам че си смело момче - подкани го отново майка му.
Накрая, окуражен от майка си, Иванчо събра смелост да отиде при Веселка. Той се запъти към пързалката, където тя си играеше с другите деца. Момичето го видя отдалече и се спусна бързо да го посрещне. Когато пристигна близо до нея, Иванчо притеснено я поздрави:
- Здравей, Веселке :)
- Здравей, Ванка :) - зарадва му се тя.
- Знаеш ли какво стана - реши да се похвали Иванчо - аз съм вече вегетарианец.
- Наистина ли! Аз си знаех, че това че ще случи. Бях сигурна даже! - не можеше да скрие голямата си радост Веселка - Та това е прекрасно!
Иванчо се оказа по-изненадан от реакцията на малкото момиче. Зарадва се много, но нямаше представа какво повече да каже. Веселка обаче имаше какво да му каже, но то беше нещо много тайно, и тя не знаеше как да му го съобщи. За един дълъг момент те потънаха в дълбока и напрегната тишина. Единственото, което двамата чуваха в този миг на мълчание, беше буйният ритъм на влюбените им детски Сърца. Най-накрая Веселка се престраши:
- И аз искам да ти кажа нещо, Ванка.
- Какво е то, Веселке? - попита с любопитство момчето.
...
- Обичам те!
Иванчо се почувства малко объркан и притеснен от тези думи на своята приятелка. "Значи все пак момичето, което аз толкова много харесвам е влюбено в мен" - помисли си Ванката. Той се изчерви от смущение и започна да нарежда разбъркано думите си:
- Наистина ли, Веселке, та аз дори все още не съм станал истински мъж. Ти знаеш ли вчера колко много плаках? Кажи ми, защо ме обичаш?
...
- Защото си плакал! - ... тихичко промълви момичето.
Иванчо не разбра добре нейните думи, но това сега нямаше никакво значение. В този момент той беше най-щастливото момче в целия свят. Приближи се бавно към Веселка, повдигна се лекичко на пръсти, и я целуна нежно по бузката.
--- КРАЙ ---